Творчеството на SAURONA, Джейсъновица или просто Мария...

Пускам един кратък пролог, който ще забележите се състои само от описание, тъй като то е много важно за подобен род книги (претендирам, че е фантастика, пък то... ще видим)

УБИЕЦЪТ НА СКОРПИОН - ВАМПИР

ПРОЛОГ

Имало едно време едно далечно царство на име Сеферия. То се намирало на самия край на света и единственият му съсед било Отвъдното. Но преди да ви разкажа за това царство нека първо ви запозная с Отвъдното, което заема една не малка част в тази история.
Човешкият свят бил троха в сравнение с отвъдния. Последният обаче не приютявал душите на мъртвите – те се качвали на третото небе, в небесното царство на бог Азур, бога на живота след смъртта. Отвъдните земи били владение на бог Раг и, макар и необятни, били пренаселени с неговите мрачни слуги – злокобни същества, носещи в сърцата си такава омраза, че ако тя била поставена в нечии човешки гърди, то човекът би се строполил мъртъв още същия миг. Демоните на отвъдния свят били завладели всички земи в безкрайните небесни полета, но човешката земя така и успели. Тя била създадена от бог Аврод, брат на злия Раг. Аврод създал един прекрасен кът, постлан с изящни, красиви растения и обитаван от животни със съвършени пропорции и движения. В този свят той заселил човека – създание, което да го управлява и пази. И така хората обитавали света на Аврод от хилядолетия без да бъдат обезпокоявани от Раг и злокобните му слуги. Но имало една нощ в годината, в която всеки се затварял в дома си, запушвал ушите си с малки плодове и до сутринта не смеел да мръдне в леглото си. Тази нощ се наричала „Рагра” – нощта на Раг. В нея отвъдните създания пеели зловещи песни-проклятия и тежко и горко на този, който ги чуел – в ума и душата му се раждали всеки миг ужасни видения и за да го избавят от тях близките му трябвало да го изгорят жив. Само така бог Азур можел да прибере душата му и да го избави от мъките.
А сега нека се върнем на историята за Сеферия – най-близкото до владенията на Раг царство. Земите на Сеферия били обширни и плодородни, а освен това били богати и на редки, ценни метали. Царството се славело с тези блага и, макар земите, из които се простирало, да будели страх заради близостта си с отвъдния свят, се намирали не малко желаещи да го превземат и да ползват богатствата му. Но още от създаването си, когато първият му господар бил прокуденият от баща си принц Сефер, царството не било губило дори една битка, камо ли война, и с годините все по-редки били опитите на другите царе да завземат Сеферия. Затова те опитали друга стратегия, но за да ви кажа каква, първо трябва да ви запозная с владетелите на сеферските земи.
От трийсет години цар на Сеферия бил мъдрият и справедлив цар Ефед. Поданиците му го почитали и той царувал честито, но една мисъл помрачавала щастието му. Царят имал един син, когото пазел като очите си, тъй като едва ли някога щял да се сдобие с второ чедо. Той обичал сина си много и бил сигурен, че принцът ще бъде добър владетел. Но бъдещият цар още не се бил задомил и вероятно щял да седне на престола сам. Ето защо другите крале прилагали какви ли не похвати с цел да омъжат дъщерите си за единствения престолонаследник на едно от най-могъщите владения. Принц Болар (така се казвал синът на цар Ефед) бил канен на всички празненства у съседните кралства и винаги бил добре приет навсякъде. Но знатните дами не виждали в него единствено наследник на трона на богатата Сеферия. Болар бил красив и интелигентен момък, с изискани обноски и дръзко поведение. Това карало десетки девойки да линеят от любов към него, но той и така и не открил дама, която да покори сърцето му. Красавици имало доста, но добри момичета, които биха се омъжили за него дори да не беше принц, а сетен бедняк били такава рядкост, че Болар не срещнал даже и една.
На баловете (организирани както в съседните кралства, така и в неговото собствено) крал Ефед с мъка се убеждавал, че синът му с право не се жени. Повечето от тези девойки изобщо не били девойки, а щом някоя успеела да се измъкне от зоркия поглед на баща си веднага се озовавала в нечии ръце, без значение дали са кралски или са тези на коняря. Освен това в тези дами от ранна възраст зреел стремежът към богатство, който настанявал в душите им алчност. Изключено било Болар да пожелае която и да е от тях. А цар Ефед никога не би омъжил сина си без неговото съгласие само защото на Сеферия и е нужна кралица. Самият той бил оженил по любов и разбрал, че така е най-добре и за човека, и за царството. Цариците понякога са по-важни за царството – със своите търпение и разсъдливост – дори от самия цар, който често е избухлив и действа не с ум, а с гняв. Затова те не трябвало да се избират прибързано.
Както казахме, Болар бил единствен син на цар Ефед и последният го пазел с бдителността на орлица. Но иначе умният владетел имал един голям недостатък – бил прекалено доверчив и дори наивен. Именно затова той не пазел сина си от най-голямата за него опасност – от своята съпруга и майка на принца, кралица Ирела. Той обичал жена си безумно и не можел да предположи какво коварно сърце се крие в гърдите й. Дори когато виждал как тя не иска да кърми в сина си (в кралството нямало дойки и всички жени, дори кралиците, сами кърмели децата си) и как той расте пред очите на прислугата вместо пред нейните, не се усъмнил в обичта й към момчето и решил, че тя знае какво прави и кое е най-добро за детето й. В резултат на всичко Болар завинаги се отдалечил от майка си и приемал като такава прислужницата Фида, а нейната дъщеря Ферина обикнал като своя сестра. Последната от своя страна го обичала като мъж и копнеела за него, но никога не си и помислила, че принцът би могъл да поиска слугиня за своя жена.
Болар бил умен мъж – макар и само на двайсет и пет той можел да се похвали с отлични умения както в науката, така и с меча. Освен това бил мнителен и притежавал обонянието на диво животно. За разлика от баща си той лесно надушвал измамниците. И ден след ден все повече се убеждавал, че майка му носи в себе си лицемерие и злоба. Естествено нямало как да знае, че тя мами баща му и че се омъжила за него заради богатството и положението му, но колкото и да опитвал да заглуши гласа на сърцето си то му нашепвало, че тя не е добър човек, и той все по-рядко разговарял с нея. Кралицата от своя страна никак не се засегнала от факта, че синът й не я търси – така можела да се отдаде на по-приятни занимания, без някакъв хлапак да се държи за полите й.
Както споменах, кралица Ирела мамела съпруга си и редовно се оставяла в ръцете на друг. Този човек бил кралският магьосник Монфар. Както всяко кралство и това си имало магьосник, който със заклинанията си да предпазва владетелите и поданиците, да превръща плъховете в коне за войската, да лекува и да тълкува сънища. Естествено това далеч не били всички способности на магьосника, ала никой в цялото царство не можел дори да си представи на какво е способен той. Но аз ще разкажа на вас, тъй като Монфар е един от най-главните герои в нашата история.
Хората смятали магьосника за сто и двайсет годишен и се възхищавали на достолепната му възраст, без да подозират, че той всъщност е на хиляда и четиристотин години. Когато преди шестстотин години дошъл в кралството разбрал, че именно това е мястото, описано в Книгата на Скорпион. Той останал в Сеферия, като веднъж на сто трийсет и пет години умирал и се връщал като друг, уж случайно попаднал тук, странстващ магьосник. Променял външността си и така заблуждавал сеферските крале стотици години, които вярвали в неговите магически способности, но не подозирали за черното му сърце. Те мислели, че всеки път са имали щастието да срещнат добър магьосник, когато всъщност той бил един и същ и те далеч нямали не били късметлии, затова че той е попаднал в кралството им.
Монфар бил не само могъщ магьосник, способен на хиляди заклинания. Той бил човешкото въплъщение на Раг, неговият представител на земята на смъртните. Злият бог намерил начин да се промъкне в света, създаден от брат му, и да го руши отвътре. Тези деяния той извършвал чрез вещера и именно на тази връзка се дължали могъщите му умения. Но богът на Отвъдното не подозирал, че и неговият брат е способен на същото и че и той присъства във владенията си под формата на различни животни, хора, дори цветя и камъни. По този начин Аврод разбирал намеренията на брат си и успявал да го спре, преди да е твърде късно.
Вече ви споменах, че Монфар бил много опитен и вещ в магиите, но какви били точно те и как се извършвали никой не би могъл да знае. Магьосникът имал собствено подземие, в което било забранено да се влиза и той единствен бродел из мрачните му коридори. Е, като изключим кралицата, която прекарвала голяма част от времето си в покоите на Монфар и дори му помагала в извършването на някои ритуали. Естествено това били съвсем обикновени и прости магии, дори не подозирала за злостта на този човек (или поне тя го смятала за такъв), макар да се оставяла в обятията му по-често, отколкото в тези на краля. Най-страшните заклинания Монфар извършвал насаме, винаги точно в един през нощта. Това бил часът на Скорпион и отвъдните сили били концентрирани в мощна силова струна, която преминавала през телата на магьосниците, поклонници на Скорпион...

Не знам дали си вярваш, че ще минеш само с пролог, но аз смятам да те осведомя, че искам още! Чувствам се като наркоман, нуждаещ се от дозата херц!
Харесва ми това, че наблягаш много на детайлите, изясняваш всичко така, че човек да се почувства там, да се пренесе във фантастичния свят, който моделираш. Харесва ми и това, че мислиш нови имена на богове, нови измерения, създаваш всичко от самото начало. И намесваш неща, които често могат да се срещнат и наистина, а не просто магическа атмосфера, за която читателят е наясно, че е нереална. Толкова близо до реалността, а и толкова далеч в същото време, може би това най-много ми хареса.

А и като една голяма ценителка на този жанр, то буквално си чакам новата ударна доза твое творчество, защото наистина съм изумена от таланта ти.

ПП: Мамка му, дори нямам критики, това е рядкост...

Ееее, ти направо ме разтопи! Ще пускам от утре лейдито във ваканция и почвам само да пиша. Но за мен това е слабо начало - искам да е съвършено, но не ми се получава...

SAURONA написа:Ееее, ти направо ме разтопи! Ще пускам от утре лейдито във ваканция и почвам само да пиша. Но за мен това е слабо начало - искам да е съвършено, но не ми се получава...

Тук имам нещо да казвам - далеч не ти е слабо началото. Ако смяташ това за слабо, искам да видя какво е силно, наистина! И в този ред на мисли - не е хубаво да се стремиш към много силно начало, защото така всяка по-слаба реплика ще се забива като трън в очите на читателя. А ако началото е толкова перфектно балансирано, че хем да предизвиква див интерес, хем да не разкрива прекалено много, хем и да оставя тъкна празнина до абсолютно перфектното, нататък слабото лавиране от възходи и спадове в историята няма да се набиват толкова на очи и читателите ще са доста по-доволни. И това го казвам като един читател, а не като човек, който също уж се мъчи да пише.
В този ред на мисли, любимата ми поредица книги от този жанр се нарича "Колелото на Времето". Още първата книга в пролога беше описана интересна картина, но с първата глава се изстреля в много по-различно време и място. Първите около 100-150 страници всичко загатваше, че ще се случи удивително интересно нещо, но беше написано толкова бавно, че се отегчаваш. Започнах да я чета два пъти, защото първия път явно бях спряла точно преди интересната част. И тогава, щом минах безинтересното и бавното, аз попаднах в ново измерение и не можех да отлепя очи от книгата, дори и очите ми да се затварят. Така че силното начало не гарантира успех, както не толкова силното не гарантира слабо качество

Ето го и другото ми творение - старо като идея, която от своя страна седи недомислена от средата натам...


1.

В първия момент си помислих, че не съм виждала по-красива жена. Просто стоях и я гледах без дори да мигна и, макар че имах добро зрение, си мислех, че очите ме лъжат. Беше ниска (поне така ми се стори докато лежеше в леглото), но със съвършени пропорции, които макар и скрити под завивката пак правеха впечатление. Гледаше ме с поглед на диво животно(не че бях гледала диви животни в очите, но винаги съм си мислила, че така гледат, когато са изплашени). Не бях виждала такива нечовешки очи – обикновен кафяв цвят, но нещо свръхестествено извираше от дълбините им и не ми позволяваше да се разкрещя. Може би ситуацията, в която не си се представях дори и на сън, замъгляваше съзнанието ми, но, кълна се, кучката беше много красива.
Тя също ме гледаше неподвижно и, сигурна съм , беше й страшно неловко. Имах чувството, че може всеки момент да се разплаче и се молех да не стане така, защото тогава може би и аз щях да ревна. И най-шантавото в цялата шантава история беше, че когато Симон излезе от банята и ме видя, не направи нищо особено – просто взе цигарите си и запали в стаята (това беше единственото особено нещо, той не пушеше в къщата) и легна на леглото до нея. Това вече разстрои нервите ми до краен предел и се молех като отворя чантата си, вътре да намеря пистолет. Отворих я (вътре естествено нямаше пистолет, дори една пила за нокти нямаше) и извадих телефона си. Хвърлих чантата на стола до себе си и студено казах:
− Обличайте се, Ани всеки момент ще си дойде от училище. – и излязох. Мисля, че той каза нещо, но вече отварях входната врата и не го чух.

2.
Качих се в колата и си пуснах музика. Като чух обаче колко жално извиваше певицата, явно също измамена от своя любим, я спрях. Телефонът, който все още държах, иззвъня в ръката ми – беше Ани. Вероятно пак щеше да иска да я прибера от училище. Беше голяма и тези нейни капризи ме дразнеха, но точно в този момент се молех да ми звъни именно за това.
− Кажи, Ани – бодро казах аз – да сега идвам, след пет минути съм пред училището.
Затворих и метнах телефона на таблото. Имах намерение да се обадя на Даниел, но за щастие капката здрав разум, която ми беше останала, ме спря. Тази среща определено би завършила с щастлив край само за единия от нас, и това едва ли щях да съм аз...
Когато наближих училището я видях навън с група момчета. Вероятно другите майки в такава ситуация биха побързали да приберат невинните си дъщери, но аз просто застанах по-назад, за да не изглеждам като надзорник и я изчаках. Когато тя дойде видях блясък в очите й, какъвто в моите отдавна не бе горял. Тя ме погледна и веднага смени физиономията.
− Какво има? Да не е станало нещо? – попита тя и ме заразглежда подробно, сякаш очакваше всеки миг да кажа нещо съдбоносно.
− Нищо не е станало, просто тези дни се очаква малко повече напрежение в работата, ще трябва да работя до късно и май ще трябва да приемам и нощни смени. Това е - отговорих ѝ, докато се качвахме в колата. Моторът изръмжа и потеглихме към място, на което не ми се връщаше толкова скоро.
− А, добре, хайде да се прибираме, много съм гладна.
Погледнах я и видях, че гледа към пицарията, която вече подминавахме.
− Искаш ли да изядем по една пица? – попитах аз докато си представях как с Ани се прибираме докато баща й изпраща любовницата си.
− Ами татко – да си поръчаме една за вкъщи?
− Сега бях при него – добре се е наял. Даже му беше останало. По-добре да седнем и да си поръчаме една Францискана тук.
− Окей, тъкмо ще сменим малко обстановката – зарадва се Ани.
„Определено ще се наложи да я сменим”, помислих си аз и още от вратата си избрах мястото срещу красивия господин на масата в ъгъла.
Докато лапаше горещата пица Ани разпалено ми обясняваше как Тодор и Асен си играели с една запалка в час, на която ималo нарисувана гола жена. Чувах я бегло през мислите си и си придавах вид на много заинтригувана. Беше на 15 и скоро щеше да започне да ми говори по друг начин за момчетата, но аз все още не исках да мисля за момента, в който дъщеря ми ще ми поиска съвет за любовта, тъй като самата аз нямах и идея как да посъветвам себе си...
Видях, че мъжът от съседната маса ме наблюдава и се извърнах. Току що бях разбрала за изневярата на съпруга си и ми се стори нередно и най-малкото глупаво веднага да се оглеждам за нов мъж. Но чувството, че съм изгубила едно от най-важните неща в живота си, чувството, че нещо завинаги ще се промени в мен и средата, в която живея ме караше веднага да запълня празнина, вероятно още не съществуваща.
− Мааааааамооооо! – провлачи Ани, която явно от няколко минути ми беше говорила, а аз бяха гледала през рамото ѝ към мъжа отсреща без даже да си давам сметка, че на него може да му е приятно вниманието ми – къде зяпаш? Даже, ако видиш татко с любовница няма да гледаш така...
Ани естествено не осъзнаваше колко неуместна е шегата ѝ, както и не би могла да осъзнае, че това, с което се шегува е напълно възможно. Ясно ми беше, че го казва, защото дори не си представя, че баща ѝ е способен дори да погледне друга. Аз от своя страна не си представях какво ще стане, когато всичко това излезе наяве.
− Хайде да се прибираме! Много искам да се похваля на татко, че имам три шестици! – развълнувано започна тя и реших да попитам за въпросните шестици преди да е продължила да говори за Мони.
− По кои предмети са оценките?
Тук вече, колкото и да бях разсеяна забелязах как ме гледаше тя.
− Мамо... не е истина! Петнайсет минути ти говорих за тях, днес си на друга планета. Като се приберем ще ти разкажа... пак.

3.
Боже... не ми се мислеше за прибиране. За някои хора прелюбодеянието бе повод за гняв, мъка, тъга или понякога радост. Но за мен тази изневяра дойде като чук за кристална чаша – чашата не подозира, че ще я разбият и после нищо не чувства – тя е просто разбита. Не исках да виждам онова легло, онази стая, стените, които за щастие не говорят и няма как да ми кажат дали чуждата е викала много в ръцете на моя мъж. Но Ани гледаше как не мърдам от мястото си със съвсем нормално учудване и се принудих да стана и да потегля към вкъщи.
Докато карах мислех само за мъжа в пицарията. Не трябваше да мисля за друг, най-малко за него, но нещо в мен ме караше да чувствам почти физическа нужда от мъж. Точно от точно този мъж...
Завих зад къщата и спрях колата пред гаража.
− Защо не вкарваш колата, ще излизаш ли пак? – попита Ани.
− Може би да. Имам планове.
Тя само изгледа учудено и спря да пита. А аз мислех само за това, дали ще се наложи да сменям чаршафите в спалнята или просто ще изляза и ще се натряскам в някоя евтина кръчма. Мислех и за устните на натрапницата в спалнята ми. Май замъгленият ми мозък си правеше шеги с мен и ме караше да мисля за тези устни повече отколкото ми се искаше.

4.
Когато влязохме къщата беше тиха и с нищо по различна от вчера или онзи ден – просто моят дом, мястото където имах семейство и се прибирах спокойна и доволна, знаейки, че тук е най-хубаво. Колко романтични глупости, а? Сега това бе просто къща – трябваше мъжът ми да изчука някаква, та да се осъзная и да престана да се държа и изглеждам като заблеяна мечтателка. Може би това го бе накарало да си потърси секси жена и да спре да очаква, че романтичната му съпруга ще обуе отново прашки и ще му позволи да ги скъса със зъби. Но какви ги говоря – каквато и да съм, аз съм му жена и той можеше да ми каже какво иска от мен, вместо да го търси и довежда в семейната спалня!
Ани потърси баща си, а аз тупнах на дивана в хола като зряла круша и затворих очи. Краката ѝ, лицето ѝ, изплашените ѝ очи... Съзнанието ми започна да рисува и това, което бе под завивката и което не бях видяла. Отворих очи. Ани и Мони седяха на масата, той държеше бележника ѝ и разхождаше доволен поглед по оценките в него. Идеше ми да стана и да го прасна в доволната мутра! Той сякаш усети за какво си мисля и точно в този момент извърна недоволна физиономия към мен. Сигурна съм, че и двамата мислехме за едно и също – за разговорът, който ще последва вечерта и за циците на момичето, което допреди 2 часа лежеше горе, в нашето легло...
5. ...

Пускам още малко от второто, което засега има по-голям шанс да бъде довършено и развито увлекателно...


5.
Беше петък. Колегите днес говореха за някакво събитие във фейсбук и ако съдех по интонацията и по процента изцъкленост на очите им, то това би трябвало де е мега-ултра-гига-турбо-супер яко парти. Мен не ме канеха – след като в продължение на десет години им отказвах поканите за всякакви купони, те се отказаха дори да ме уведомяват за такива. А в момента така имах нужда от нещо подобно. Или нямах – не знам. Просто не исках да съм вкъщи, да търся обяснения и да получавам оправдания. Да ям, забила поглед в чинията и да се чудя на коя вещ да си го изкарам, без по-късно да ме е яд, че съм я потрошила. Да... определено щях да ида някъде. И от всички места на места на планетата избрах най-неподходящото. Преди дори да съм убедена, че искам да отида там, аз вече карах из тясна улица накрая на града и търсех с поглед голяма, оградена от десетки дървета къща. Спрях колата пред входа и лампата с фотоклетка реагира на движението и светна. Чувствах притеснение, срам, желание да си тръгна и желание да остана и да пия. В крайна сметка най-силно се оказа желанието да натисна звънеца...

6.
− Каберне или Мерло?
− Водка!
Бях с гръб, но усещах, че Виктор ме гледа с почуда и задоволство. Чух как налива алкохола и звукът се разнесе из тихата стая почти толкова приятно, колкото и едва доловимата музика от огромната уредба в другата стая.
− Сигурна ли си, че ти се пие концентрат? Трябва да се прибереш с колата все пак и...
− Няма да се прибирам! – прекъснах го аз – Нещо против да остана?
Той се приближи с чашите в ръце и отговори:
− Не, ни най-малко против...
Първата глътка от водката ми подейства като елексир. Спомних за една игра, която играеше дъщеря ми. Там героят гълташе едни елексири и всичките му показатели се вдигаха максимално. Помислих си, че се чувствам точно като него в момента. Само дето не ми светваха очите в червено. Всъщност не знам... може и да са ми светнали...
− Знам защо си тук. – каза спокойно той.
− Знам, че знаеш. – още по-спокойно отвърнах аз.
Той кимна и стисна ръбестата си челюст, после я отпусна и се завъртя към прозореца.
− Още днес, в пицарията, познах какво се е случило. Лицето ти е като карта за мен. А за бивша барета картите не са никаква трудност. – каза доволно Виктор.
Не знаех от кое е по-доволен – че е барета, или че е бивша такава. Май беше второто – сегашните му занимания с редки растения му носеха много повече наслада от обезвреждането на луди с бомба на задника. Дали наистина бях като карта за него? Дали знаеше какво ще стане после? И какво той самият щеше да прави тази вечер, освен да ми налива водка? Имам чувството, че днес, докато съм изничала зад рамото на Ани, или дори още когато съм влязла в пицарията, той е знаел какво ще последва – знаел е, че съм наранена, знаел е, че вечерта ще дойда. Понякога това, че ме четеше като разтворена книга ме плашеше. Но точно сега ми създаваше невероятен комфорт – нямаше нужда да говоря. С Мони не беше така – все трябваше да обяснявам, да описвам, да разсъждавам... Сега беше нужно просто да погледна Виктор в очите, за да споделя всичко, което се бе случило и да ми олекне.
− Само едно не ти казах... – започнах аз.
− Слушам те.
Отпих смела глътка от водката и след като гърлото ми изстина след 40-те градуса, които излях отгоре му, продължих:
− Беше много хубава! Извънземно хубава, чак имам чувството, че го е направил, защото не е могъл да устои, не е бил способен да се въздържи.
Това естествено беше тъпо, но наистина ми мина през ума днес, докато образът ѝ изплуваше пред очите ми отново и отново.
− Знам...- пророни той.
− Как така знаеш – ти виждал ли си я? – в гласа ми се прокара нотка на ужас. Без да се обръща той отговори.
− Веднъж ги видях двамата – в същата пицария. Веднага ми стана ясно...
Вече не издържах да говоря тихо, като пред изповядващ свещеник и се развиках:
− Нали си ми приятел, защо не ми каза?! Защо си знаел и не си ми казал, защо го научих така?! Могъл си да ме подготвиш поне!
Той се обърна спокойно, но вече не говореше леко и кротко.
− И какво, ако ти бях казал?! А? Кажи ми като се събуди тази сутрин благодари ли на Бог, че имаш най-добрия съпруг и че двамата сте създали най-прекрасната дъщеря? Направила си го, сигурен съм. До последния миг си му вярвала безрезервно. Какво щеше да направиш, ако ти бях казал? Ще ти кажа – нямаше да ми повярваш, но все пак ще се объркаш и разтроиш, щеше поне малко да се усъмниш, но може би никога нямаше да го видиш със собствените си очи, после щеше да решиш, че съм полудял и че те лъжа, за да се разделите и да дойдеш при мен. Или пък щеше да го разбереш след известно време, когато вече си спряла да се съмняваш. Тогава ще се самообвиняваш, че съм ти казал, а ти си била глупачка и не си ми повярвала... Много са вариантите и нито един не е добър нито за теб, нито за мен!
Слушах го и исках да му избия зъбите, за това, че всяка дума, която излизаше иззад тях беше истина. Вече имах чувството, че преигравам и се вкарвам във филми, докато животът ми просто е поел по един далеч не необичаен път. И само Виктор беше способен да ме изкара от тия филми. Вече спираше да ми пука за каквото и да било.
− Отивам да се изкъпя. – спокойно казах аз и оставих втората си празна чаша на ниската масичка пред мен.

7...

Ще те убия, ако не пуснеш още!!! Адски добро е, оставам безмълвна. Описваш емоцията, всеки детайл така, сякаш си била там и си го видяла, а това не много хора могат да го направят. И освен това доказваш, че можеш да пишеш в два коренно различни жанра, което е голямо качество и талант!

E, чак пък. Опитвам се и наистина се надявам да излезе нещо - по второто винаги като напиша нещо ще го пускам. Първото е замислено с много герои, богат и екстремен сюжет и не се чувствам готова да го започна... Виж второто ми е по-така...